Parkway Drive - все пак има надежда

Най-добрият метъл концерт в България!

Официално 7-ми юли се превръща в светла дата за българската метъл сцена. Невероятното се случи точно на тази дата, иначе казано миналия четвъртък. Parkway Drive изнесоха първият метъл концерт, на група, която е безумно популярна по света. Явно и у нас.

За мен всичко започна малко след 21ч., когато най-накрая се добрах до Mixtape 5. Изненада номер едно за вечерта беше, че клубът далеч не е толкова малък за колкото го мислех. Въпреки това беше пълен. Ама пълен, пълен, както си трябва. Организаторите казват, че са продали 420 билета, което ме втрещи - очаквах не повече от 50 човека, забити в някаква дупка. Някъде в чуденето свиреха Melekh, за които прецених, че стават, но предпочетох да хапна, затова и от техния сет гледах втората половина. Публиката очевидно ги познава и се раздаде доста добре.

Някъде там дойде и моментът да видим на сцената Parkway Drive. Началото бе Samsara - интрото от последния албум на бандата - Depp Blue, като не съм сигурен, че го чух... Ушите ми бяха заети да се радват на рева от 420 екзалтирани гърла, които минута по-късно се превърнаха в куфееща маса, която крещи "Suffering!". След това започна масово "клане", което още се чудя как не срина клубa.

Мазало, мазало... Idols and Anchors - circle pit. Аз лично стоях до стената, но въпреки това бях в погото. Smoke 'em If Ya Got 'em, последвана от Sleepwalker - погото не спира. Между парчетата Winston - вокалът, не спира да се усмихва и да се диви на случката пред него. Някъде там казва едно "fuck, I can't believe", а аз искам да му изкрещя, че изпитвам абсолютно същото. 

Winston не се спря през цялото време. 

Снимка: Metal Katehizis

Дали заради адската публика или попринцип е така, не знам, но Winston се раздава изцяло, докато някакви фенове го заобикалят и правят stage dive. Честно казано това сигурно е концертът с най-много stage dives в минута в България. Някъде там идва и моментът за моя милост - Romance is Death. Не знам как все успявам да си падам по най-непопулярните парчета, но това беше пореден концерт на който на парчето, на което най-много си махам главата, публиката е малко по-спокойна. 

Нищо де, продължението е повече от добро, а някъде около Deliver Me се позиционирам пред Jeff Ling - соло китаристът, който преспокойно обявявам за най-талантливия китарист в последните 10 години. Абсолютно безгрешни, безкомпромисни и брутално надъхващи китарни партии, които сякаш са изсвирени в студио - малко хора го могат това. Малко хора излизат на сцената в инвалидна количка и със счупен крак - Luke Kilpatrick, другият китарист, обаче го прави и свиренето му е перфектно. Ben Gordon пък ми направи впечатление с най-спокойното думкане на барабани, което съм виждал на екстремен концерт. Като цяло групата успя да ме впечатли, макар че очакванията ми за самото свирене да бяха много високи. Впечатлих се и от шоуто ми, защото очаквах надути звезди, които ще си свирят песните.

Да, ама не, те ни смачкаха. Финалът беше по-титаничен и от началото - Horizons, малко викане за бис и неизменната Carrion. Пътят на групата минаваше през феновете, което им наложи да примат прекалено много възторжени поздрави, от хора които наистна знаеха защо са отишли в този клуб. Реверанс към нас беше и цената на мърча - 20 лв. за тениска, като в сайта е 17.50 евро. Това друга група не го е правила.

За финал искам да благодаря на For The Kids за невероятната вечер. От самото докарване на Parkway Drive, през адекватната им молба, която се изпълни, да не се пуши около сцената, до цената на билетите и пускането на парчета Enter Shikari между групите. Благодаря и на тези 420 човека, които ми върнаха надеждата, че в България не се слушат само дядовци.